Beyond The Border/Отвъд границата

глава първа
Сънища и опашки

-Мъртъв ли съм.....не, не мисля - процеди през зъби младежа - не би ме боляло толкова ако бях , или поне така казват - усмихна се на себе си той - приятели...семейство...дом...изглеждат ми толкова далечни - огледа се и реалността се стовари върху него с такава сила че едва не се задави.
Правейки неуспешен опит да се исправи, чернокосото момче трескаво заоглежда околността.Нямаше приятели нито семейство, нито дом.Единственият му спътник бе смъртта.Смъртта която го дебнеше и смъртта която оставяше след себе си.
-Смърт - прошепна той и отново се отпусна по гръб върху калната почва.
Смъртта наистина се беше възцарила върху това място.Намираше се сред голо поле - обградено от гъста букеста гора.Навсякаде около него лежаха трупове на хора и същества, подгизнали от вода и вонящи на кръв. Цялото поле бе осеяно с останки от нечии крайници, счупени оръжия, многобройни пукнатини и локви кръв.
Догади му се от цялата тази ужасяваща картина и сякаш за да подчертае още по-вече зловещатата
гледга - от исток бавно се надигна зората.Сенките хвърляни от многобройните загинали ,се искривиха зловещо от настаналия сумрак.Лек ветрец се извиси и отнесе миризмата на гнилоч върху невидимите си криле.
Раненото момче внезапно долови неопределен стържещ шум и скочи на краката си така рязко че му се зави свят и се наложи да се подпре на меча който стискаше в дясната си ръка.
-По-полека момче, че отново ще изгубиш съзнание. - дочу някой да казва от непрогледния мрак под един самотен бук израстнал по-надалеч от скупилите се си събратя. - Доста хубав меч имаш,и доколкото мога да преценя от тук, изглежда полагаш доста грижи за него.Я ела насам та да го огледам.
-Кой е там - заговори младежа със спокоен глас.
-О да, каде са ми маниерите - засмя се гласът - Аз момко съм Набаки Ренташи, капитан на деветата демонска армия...
-Деветата армия?Какво е това, някакъв вид войска?
-Хмм за сметка на това ти не си много очтив момче - сърдито изрече Ренташи - незнаеш ли че не е редно да прекъсваш човек който говори.Както и да е, а ти кой си щом незнаеш какво е деветата армия, да неби да падна от небето - избухна в смях мъжът.
-Нещо такова - отвърна раздразнено момчето - а името ми е Риоджи Хитсури.
-И как, ако мога да попитам - Риоджи Хитсури - се случи да не знаеш какво са армиите след като участва в снощната битка тук? - запита седналия под дървото мъж.
-Попаднах случайно.Опитвах се да открия следите на един Демон, когато се оказах насред бойното поле.
-Ооо значи си ловец а?Слушай момко, гледах те как боравиш със своята катана и не бих предположил че не си тукашен.Изглежда си още зелен и нищичко незнаеш от това което се случва около теб.
Мъжът бавно се исправи и се запъти към момчето.Риоджи инстинктивно вдигна меча си в готовност,когато исфистя гласът на новия му познат.
-Я го махни тоя меч да не се намериш пак в легнало положение,уверявам те няма да ти трябва....поне за сега. - и отново се разсмя гръмогласно.
-Успокои ме. - каза язвително Риоджи хвърли му бърз поглед и свали меча си.
-Така е по-добре момко - отвърна лъчезарно Набаки - а сега по-важната част.Трябва да знаеш,
момко, че не ти решаваш да откриеш света ни а той решава да открие теб,ако въобще някога реши.Ако си избран - връщане на зад няма, ако ли не е тогава ада остава за теб само мечта.
-Как няма връщане назад?-озадачи се Риоджи -И как по дяволите ада може бъде мечта за някой. Хмм като се замисля я ми кажи каде се намирам та да продължа своето пътуване.Без лоши чувства приятел, но наистина не съм в настроение за малки разговори.
-Хахаххахах....
-Какво ти е толкова смешно дядка - започна да се ядосва момчето.Въобще цялата тази обстановка му действаше доста изнервящо. - И какви по дяволите са тия страшилища тук.
-Дядка ли?!?Хмм момко мери си приказките и слушай по внимателно.Аз съм Набаки Ренташи капитан на деветата армия....
Да това го чух,боже наистина ме дразниш дядка - намуси се момчето.
-...Деветата армия на Спарда!
-Какво каза - сепна се Риоджи - на Спарда?
-Аааа нали нямаше време за малки разговори момко и престани да ме наричаш дядка ясно!
-Слушай дядка, я ми кажи каде се намирам ако обичаш - Риоджи изведнъж си спомни че предната вечер се случи нещо странно, огромна пелена от светлина го покри и когато се вдигна се намираше насред буковата гора.
-Хмм от каде да започна - замисли се мъжът и бавно се почеса по наболата брада - Ти момко си бил пробуден...пробуден от душевният ти демон, а тази светлина, която безспорно те е обгърнала се нарича мантията на Ада.Така дотук схвана нали. - погледна го Набаки, но не дочака отговор - Самият факт че знаеш за Спарда означава че демонът ти, ти се е разкрил,не изцяло разбира се,но толкова колкото да те привлече към пътешествието ти.И знай момко, че всеки тръгнал на това пътешествие никога не се е върнал там от кадето е тръгнал,защото момко се намираш в друг свят...
-Какво?!? - ококори се Риоджи - Ти да не би да си си фраснал главата снощи а?И никой не ми се е резкривал, знам за Спарда, щото някой ми разказа за него, някой който не помня.Никакъв душевен демон не ми се е разкривал.Друг свят - друг път - отвърна саркастично момчето.
-И как си обясняваш това, че се намираш на място, което никога не си виждал,участва в битка със същества за които дори не си подозирал че съществуват и се срещна с един от демоните на Спарда а? - Мъжът излезе от сянката на дървото и се отправи към Риоджи.Беше доста едър и висок, с около една глава над младежа.Дългата му черна коса се вееше на едри опашки зад тила. Беше облечен в черно кимоно а върху него имаше свободноразвяващ се бял елек.
-На колко години си момче? запита мъжът с глас нетършящ възражения.
-Двадесет. - отвърна Риоджи - вече от пет години гоня следите на синът на Спарда - тъмният Върджил.
-Впечатляващо момко.Толкова години бродене без никаква подготовка и си все още жив. - мъжът го изгледа серьозно със замислено изражение, сякаш преценяваше дали са му казали истината.
-Въпросче? - невинно вдигна ръка момчето.
-Давай момко.
-Кой е въобще е тоя Спарда-пич- имаше усещането че се пробужда от някакъв транс или нещо подобно и се чувстваше като пълен идьот. - В смисал знам че е бил или е велик демон но само толкова.
-Отличен въпрос.Кой е Спарда? - повтори въпроса Ренташи -По оригинал Спарда е Демона обявил се прoтив себеподобните си в полза на хората и следователно прекъснал връзката между двата свята със своя меч.Както си се досетил между нас демоните цари бунт.Едните искат да унищожат човешкият свят на всяка цена а другите като нас искат да попречат на това нашествие.Та за нас Спарда освем демон е и Името на вярата,дома ни,обществото ни, той е нашето оръжие.Спарда е идеал.А ролята на деветата армия е да го опазят.
-Впечетляващо слово дядка. - разсмя се Риоджи - Да не е предварително заучена реч.
-Нямаш никакви обноски обноски момко. - заяви мажът с високо вдигнат пръст - Не е редно такъв нищожен плъх като теб да говори на демон като мен с такъв несерьозен тон. - Ренташи стрелна момчето с измерващ поглед.Всъщност капитанът бе прав до голяма степен.Външният вид на Риоджи бе меко казано - окаян.
Висок със средно телосложение и широки плещи Риоши изглеждаше едва ли не като дивак.Около мусколестите му ръце свободно се вееха останки от ракави, съдрани чак до лактите.Пава черна коса със средна дължина закриваше ушите и падаше по целия тил на младежа, а бритона му бе отметнат на една страна и дясното му око почти не се виждаше от кални черни кичури.Носеше бели кецове, черен панталон и черна - полепнала по тялото му - тънка фланелка.Всичко това бе под, черно бойно кимоно,което се вееше распасано около тялото му и само останките от ръкави не позволяваха то да се исхлузи.Около кръста си имаше препасан бял - вече мръсно бял - пояс.На левия му хълбок, втакана в пояса - лежеше черната ножница на
катаната му.Оплескан с кал и кръв от глава до пети Риоджи се бе слял с околния пейзаш перфектно.
Единственото бляскаво нещо-сякаш отказало да бъде замърсено - бе острието на меча му.
Блеснало със сив метален блясък под първите слънчеви лъчи, то леко се поклащаше в ръката на притежателя си и хвърляше по лицето му игриви светлосенки.Тъмните очи на момчето бяха фокусирани върху другия мъж, а красивото му лице бе застинало в неразгадаема маска.
Риоджи развъртя вехто меча си и с плавно приплъзване го прибра обратно в ножницата си.
-Интересен контраст момко.Черна ножница и бяла дръжка. - гледката беше странна.Ножницата подчертаваше още по-силно белотата и изяществото на дръжката, а черните ромбчета минаващи през средата, изглеждаха като малки черни дупки. - Без съмнение това е белег за голяма
променливост в характера ти момко - продължи анализа си капитана - това значи, че от благородоен и честен човек можеш да се превърнеш във разярен и безмилостен звяр.
-Боже дядка - изсмя се Риоджи и направи гримаса - Наистина знаеш как да ядосаш някой още от първата среща а?Ще ми кажеш ли каде да открия синът на Спарда или ще продължаваш със смешните епитети.И ако не си забелязал дядка, външния ти вид не се различава почти по нищо от моя освем по разчорлената си коса.-Тук Риоджи не се сдържа и прихна в тих смях.
-Имаш голяма уста Риоджи Хитсури и ако не внимаваш може да ти навлече проблеми.
-Е няма да ми е за пръв път, така че престани с поуките и отговори на въпроса ми....кажи ми каде се намира Върджил или се махни от пътя ми! - усмивката от на Риоджи се бе испарила.
Сега на лицето му се бе настанила почти свирепа гримаса.Погледа му бе фокусиран както погледа на хищник върху плячка.Дясната му рака бе положена на дръжката на меча в готовност да го извади и да отприщи запушалката на смъртта.
-Интересен поглед имаш момко, но с него или не - не бих ти казал каде е Върджил. - Погледа на Ренташи също изразяваше твърда решителност, но стойката му не бе така заплашителна.Едната си рака държеше на кръста докато другата се стрелна напред и посочи момчето с показалеца си.
-Искаш ли да стигнеш до него момко- тук Ренташи описа дъга със свободната си рака и посочи себе си - пътят ти минава точно през мен!
-Ти наистина си странен тип дядка - заговори Риоджи,а думите му звучаха като режещ шепот - и наистина ме дразниш! - Последва металичен звън от истегленото му острие.Със светкавично развъртяне мечат му зае позиция за атака.Постоя така за миг, сякаш да се овери че е взел правилното решение и чрез изумителна скорост - имайки се в предвид физическото му състояние - Риоджи се спусна към другия мъж.
Звън от сблъскали се остриета отекна в тишината на утрото и подплаши няколко задрямали сови намиращи се по околните дървета.Със сърдити крясаци те се отправиха към хоризонта, търсейки по-тихо място за почивка след среднощният си лов.

следва глава втора - Началото

Ба ням тарпение човече това засложава едно аниме гледай да него расипиш.

tonito9009 написа:: Ба ням тарпение човече това засложава едно аниме гледай да него расипиш.

И аз съм на това мнение. Определено заслужаваш аниме.

глава втора
Началото

-Нищо в живота не се постига лесно-каза Риоджи по скоро на себе си, отколко на приятеля си,крачещ до него в късният слетобед.
-Каза ли нещо Риоджи-попита другото момче.
-Няма значение Брандон, просто този живот не може да бъде по-скучен.Ще се видим утре.
Риоджи се сбогува и тръгна по една самотна уличка-далеч от глъчката на забързаният градски живот.След като походи известно време момчето сви по една алея и навлезе в прекрасно потдържан парк.Навсякаде бе осеяно с пейки и беседки.Добре потдържан пълзящ брашлян се увиваше около масивни каменни статуи изобразяващи животни от всякакъв тип.Когато стигна по средата на парка,чернокосото момче се спря за миг и се огледа,след което седна на една закътана пейчица, разположена между две статуи на гордо испъчили се лъвове.
Настанил се вече във удобното си укритие-Риоджи извади цигра,запали я и жадно попи глътката дим,след което го избълва на колелца.
-Светът е толкова проблемен-прозя се той-искам да съм свободен.
Неочакван глас зад гърба му почти го накара да глътне догарящия фас.
-Здрасти Риоджи.
-Мария-сепна се момчето-По дяволите Мария,колко пъти съм ти казвал да не ме стряскаш....но тук момчето не довърши.Беше пленен от напълно непринудената красота обляла момичето до него - облечена в лятната си училищна униформа Мария излъчваше невинност и непорочност.
Беше висока и с вече добре развито женско тяло.Почти черните и очи просвяткаха с тайнствени проблясаци.Дългата и права черна коса се развяваше свебодно на крилете не лекия и топъл ветрец.
-Днес не те видях на училище Риоджи-каза момичето-пак не си ходил нали.
-Спокойно Мария,днес живота ми беше достатачно проблемен,че да се тормозя и с училището.Прекалено проблемно е.
-Ти и твоите проблемности-засмя се Мария.
-Да аз и моите проблемности.-каза момчето и се исправи.Вгледа с в лицето на Мария и приближи своето до нейно на минимално растояние така че носовете им почти се допираха.Обгърна нежно талията и с ръце и я придърпа към себе си.
-От всичко в живота ми Мария-жените са най-проблемната част.-дяволита усмивка озари лицето на младежа,след което се наклони на една страна и я целуна по бузата-Адиос Мария-прошепна в ухото и - и се отправи към изхода на парка без да поглежда назад.

***

-Мамо прибрах се-провикна се Риоджи,събу обувките си и се отправи към стаята си.-Здрасти татко-поздрави той и подмина баща си без повече церемонии.Влезе в стаята си и се излегна на леглото.Постоя така няколко минути,исправи се и смени училищните си дрехи с черно кимоно.Бръкна във най-долното чекмедже на шкафа си и извади дълга черна кутия.
-Пак е наш ред приятел-промълви момчето и отвори кутията.
Дълъга японска катана почиваше на дъното и.Черна ножница и бяла дръжка.
Метален звън расцепи тишината на стаята.Мечат блестеше в ръката на притежателя си с която се сливаше до перфектност.
-Реви "Кимимару"-Риоджи развъртя меча над главата си и леко полеко усилваше скоростта на въртеливото движение.По-Бързо и по-бързо и по-бързо....
-Леко приятел,че с тия работи шега не бива.-прекъсна го мъжки глас.
-Какво има татко и ти имаш проблемният навик да изникваш зад гърба ми и да казваш нещо от сорта на "по-полека синко с това шега не бива"-след което избухна в смях.Баща му също се засмя на остроумната шега,поклати леко глава цъкна с език и излезе от стаята.
Риоджи се исправи и прибра меча в калъфа му.Излезе от стаята си и заслиза по спираловидното стълбище.
-Мамо излизам-провикна се отново и нахлузи кецовете си.Излезе.
Момчето закрачи по тихата уличка и си затананика неопределена мелодия,като само от време на време пропяваше името на меча си"кимимару".
-Здрасти Брандон-каза той,но не забави ход.
-Йо Риоджи,каза другото момче и закрачи редом с приятеля си.
Брандон също носеше кимоно,само че неговото бе снежно бяло,а на хълбока му,втакана в черен пояс лежеше катана същата като на Риоджи само че с обратни цветове-бяла ножница,черна дръжка.
-Ще исправим ли близнаците отново един срещу друг Риоджи-каза Брандон и погали катаната си.
-Да-кратко отвърна Риоджи."Забимару" е прекрасен меч Брандон и се радвам че ти си човека,който го притежава.
Така и продължиха напред в лекия здрач спуснал се над околността.
Най-сетне стигнаха до мястото към което се бяха запътили.Беше малка постройка-почи смачкана от околните небустъргачи.Прекрачиха входа и и тръгнаха по тесничко фойе.След фойето дойде ред на дълаг коридор и най-накрая към просторна зала-декорирана в японски стил със множетво пергаменти с изобразени йероглифи и различни етапи от битки на славни самураи.
-Риоджи,Брандон-каза мъж облечен в сиво кимоно.
-Учителю-поклониха се момчетата.
-Днес е последният ви ден в тази академия деца.-Продължи учителя и се усмихна.Остана само да определим кой от вас ще е лидер на академията и кой ще се назовава под номер две.
Момчетата се спогледаха,дяволити пламаци заиграха в погледите им.Въздухът се наелектризира от флуиди,залата притихна.Чак сега като се огледаха,Риоджи и Брандон разбраха че е претъпкана.Само квадратният тепих в центара беше оставен празен.
-Това е Риоджи,Брандон.Започнете своята битка и нека по-добрият победи.-Учителят им се поклони момчетата отвърнаха.
-Излишно е да казвам че всяка атака застрашаваща живота на другия е строго забранена нали?-допълни възрастният мъж.
-Разбира се учителю-поклони се Брандон.
-Да,даа - каза Риоджи с досада-боже старче наистина си проблемен тип.
-Започвайте!
Отправяйки се към центара на тепиха,момчетата си пожелаха взаимно успех,след което наложиха непроницаеми маски на лицата си.И двама студени и двамата хладнокръвни и двамата в устрем да победят ад другият.
Застанали и застинали един срещу друг-те си контрастираха и едновременно си приличаха.Всеки страничен наблюдател можеше спокойно да обърка двете момчета за близнаци.И двамата с черни коси.И двамата с еднакъв стил на прическата.И двамата твърдо решени да победят-перфектните врагове и най-добри приятели.
-Реви Кимимару-каза Риоджи и истегли катаната си.
-Блесни Забимару-каза Брандон и на свой ред издърпа бляскавото си острие.
Характерния метален звън от търкане на метал испълни натегналата от напрежение зала.
Останалите ученици гледаха и предвкусваха сладостта от предстоящата битка.Всеки в доджото* който познаваше Риоджи и Брандон знаеше,че двамата винаги са предлагали зрелищни спектакли.И двамата подтикващи се до ръба,истущението беше равно на нула за тях.Вибаги даващи всичко от себе си Брандон и Риоджи се бяха превърнали в образец на подръжание за по-младите им другари.
И сега за последен път в тази академия един срещу друг се исправяха Кимимару и Забимару-Риоджи срещу Брандон.Начало...
Брандон се засили към своя опонент,по лицето му нямаше и следа от приятелски чувства,това бе бойното поле и най-добрият му приятел сега бе врагът.С хоризонтално сечащо движение той насочи меча си към гърдите на Риоджи,който от своя страна отби с блокиращ вертикален удар.
Затишие....
Бурята отново се развилня,този път в десницата на Риоджи.Той отскочи в страни след което моментално настъпи към краката на Брандон.Леко стаписан Брандон преодоля изненадващата атака.Двамата бяха описали кръг и сега стояха в противополжните на началните си позиции.
Схватката продължи и двамата вещо боравеха със оръжията си.Всеки удар на единия бе перфектно блокиран от движенията на другия.Те представляваха огледало счупено на две,като всяко парче се допълваше от издатините и вдлъбнатините на другата половина.
Измина почти час,а двамата все още бяха едно към едно.Никой не бе взел превес.Помещението кънтеше от металически звуци.Кимимару ревеше,Забимару блестеше.Никой не отстъпи дори и за миг-дори и със сантиметър.Те скачаха атакуваха,блокираха,гледаха се,налазираха се взаимано и пак атакуваха.И всичко това в течение вече на час и половина.И двамата бяха плувнали в пот.И двамата криеха умората си.
-Хей Брандон-наруши тишината Риоджи.-Нека го направим по старомодния начин.
-Прав си Риоджи.-нека го направим по стара самурайска традиция....
-Един рунд....каза Риоджи.
-Последена атака....рече Брандон.
-Ответен удар...допълни Риоджи.
Двамата се отдалечиха в двата ъгала на тепиха.Исолзваха диагонала му,заради по-голямата дистанция която позволяваше.
Риоджи вдигна катаната пред гърдите си,Брандон направи същото.Застинаха.Две статуи стояха една срещу друга-или поне това беше впечетлението което оставяха.Гледаха се неумолимо в очите.Първата фаза на последният им ход премина в краткотрайна психическа битка между преплетените им погледи.
Като по даден сигнал двамата испънаха ръцете си и дадоха мечовете си във хоризонтална позиция на нивото на кръста си.
Крачка,после две,крачките преминаха в крос,кроса премина в бяг,а той премина във настървена набираща скорост засилка.
Растоянието по между им се смаляваше,все по-малко и по-малко останаха няколко метра,три,два,един.....сблъсак!
Всчки в залата станаха на крака.Момчетата бяха спряли буквално на сантиметри един от друг.Мечовете им стояха неподвижно в отпуснатите има ръце.
Сблъсакът не бе дошъл от тях.
На няколко метра в страни-пронизан в сърцето от сърповидно острие-береше душа техният учител.Над него се бе надвесило исчадие,което никой от присъстващите не искаше да приеме за реалност.
Кървясали исцъклени очи оглеждаха околността.Искривена усмивка озаряваше уродливото лице.Прогнила плът се потдаваше испод черната качулка.Изгнили ръце стискаха дръжката на дълга коса*.Зловонен дъх испълни залата.След момент в пространството изникнаха червени кръгове със изобразени йероглифи по тях.Сякаш някой прожектираше съвършенна холограма.От кръговете наизлизаха още такива исчадия.Продължаваха да се появяват,още и още и още.
Залата се испълни със паническите викове на учениците,които се рабягаха в посока към исхода.Хаусът бе положил ръката си върху доджото.Всчики се блъскаха,падаха,дърпаха,удряха с една едничка цел-СПАСЕНИЕ.Но уви това не им бе писано.Клането започна.Пришълците размахваха своите оръжия и съдираха плът след плът.Адските предсмъртни викове на умиращите кънтяха в ушите на двете момчета застанали в центара на касапницата.И двамата стъписани,слушащи воплите на умиращите си другари-всички малки и невинни.

Гневът испълни съзнанието на Риоджи.Чудовищен звяр ревеше в гърдите му.Само да махне спирачката.Само леко да му прошепне че се потдава на емоцията си.
Риоджи го направи.Прие гнева,испълни меча си с него.
Засили се.Всяко чувство за самосъхранение остана на заден план.Той атакува първият изрод озовал се на пътя му.Закачуленото същество изрева и стопи в черната си прогнила одежда.Риоджи вкуси убийството.После отново и отново.Чувството на самозабрава го обзе и той стоварваше смъртоностните залпове на Кимимару с извратена наслада-Риоджи озверя,момчето премина отвът границата на всякакъв здрав разум.

Брандон бе коленичил.Очите му бяха затворени.Мечът лежеше неподвижно пред него прибран в ножницата си.Момчето събираше мислите си и бе оствило разрухата да преминава покрай него.
Най-накрая се исправи,Забимару напусна бялото си леговище и се впи в искривеният череп на най-близкото исчадие.После в следващия и в по следващия.Брандон методично и хладнокръвно раздваше смърт,без задръжки без всякакви граници.Сините му очи горяха със студен пламък.Той не трепна нито ведниж.Просто избиваше всичко уродливо,което погледа му засечеше на прицел.
Мълчалив,студен и недостъпен за враговете си,Брандон приличаше по скоро на жива човешка кукла от колкото на шеснадесет годишно момче.

Смърт,смърт и пак смърт.Хора и демони лежаха един до друг в перфектна какфония.Всички исчадия бяха истребени и там в центара на смъртта стояха и водеха битки с последните двама демона,стояха Брандон и Риоджи.Демоните паднаха мъртви и момчетата неволно опряха гърбовете си един в друг.
Моментално завъртане и удар.
Забимару се бе впил леко в лявата буза на Риоджи,оставяйки тънка кървава диря.
Острието на Кимимару бе забито със няколкно милиметра между веждите на Брандон.
Очите им се фокусираха и двамата моментално свалиха оръжията си.
-По дяволите.....измрънка Брандон.
-Прав си - съгласи се Риоджи.-Какво за бога беше това.
-Нямам си на идея Риоджи,но каквото и да е-изглежда че филмите на ужасите не са само илюзия-Брандон избърса кръвта навлизаща в очите му,от раната причинена му от Риоджи.
-Филми на ужасите....-каза отнесено Риоджи-ние току що очаствахме в един...

*Доджо-място за трнировки на различни бойни искуства с мечове подобно на академия в Япония
*Коса-такова дето се коси трева с него

Очаквайте глава 3
Тъмният предводител

dsims написа:

tonito9009 написа:: Ба ням тарпение човече това засложава едно аниме гледай да него расипиш.

И аз съм на това мнение. Определено заслужаваш аниме.

И аз вече съм убеден в това Smile

фикшъна е завършен но нямам нет и ПЦ-то ми е боза нз даже дали още пишете тук във форума сеа като си взема нова машина ще видим ае ...

Dante™ написа:: фикшъна е завършен но нямам нет и ПЦ-то ми е боза нз даже дали още пишете тук във форума сеа като си взема нова машина ще видим ае ...

Нова трудност:
Dante™ must get a new PC Laughing

Devil Scream написа:

Dante™ написа:: фикшъна е завършен но нямам нет и ПЦ-то ми е боза нз даже дали още пишете тук във форума сеа като си взема нова машина ще видим ае ...

Нова трудност:
Dante™ must get a new PC Laughing

...Демоните дропят малки части, а босовете пускат видео карта, хард диск и процесор?

Jolan написа:

Devil Scream написа:

Dante™ написа:: фикшъна е завършен но нямам нет и ПЦ-то ми е боза нз даже дали още пишете тук във форума сеа като си взема нова машина ще видим ае ...

Нова трудност:
Dante™ must get a new PC Laughing

...Демоните дропят малки части, а босовете пускат видео карта, хард диск и процесор?

Хаха, може и така Laughing

Jolan написа:

Devil Scream написа:

Dante™ написа:: фикшъна е завършен но нямам нет и ПЦ-то ми е боза нз даже дали още пишете тук във форума сеа като си взема нова машина ще видим ае ...

Нова трудност:
Dante™ must get a new PC Laughing

...Демоните дропят малки части, а босовете пускат видео карта, хард диск и процесор?

Значи аз съм бос Razz

Ash написа:

Jolan написа:

Devil Scream написа:

Dante™ написа:: фикшъна е завършен но нямам нет и ПЦ-то ми е боза нз даже дали още пишете тук във форума сеа като си взема нова машина ще видим ае ...

Нова трудност:
Dante™ must get a new PC Laughing

...Демоните дропят малки части, а босовете пускат видео карта, хард диск и процесор?

Значи аз съм бос Razz

Може и аз да се включа

dark_dante написа:

Ash написа:

Jolan написа:

Devil Scream написа:

Dante™ написа:: фикшъна е завършен но нямам нет и ПЦ-то ми е боза нз даже дали още пишете тук във форума сеа като си взема нова машина ще видим ае ...

Нова трудност:
Dante™ must get a new PC Laughing

...Демоните дропят малки части, а босовете пускат видео карта, хард диск и процесор?

Значи аз съм бос Razz

Може и аз да се включа

Стара тема, никой не пише, не трябваше и ти да пишеш, Аш, можеш да я лок-неш.

Jolan написа:

dark_dante написа:

Ash написа:

Jolan написа:

Devil Scream написа:

Dante™ написа:: фикшъна е завършен но нямам нет и ПЦ-то ми е боза нз даже дали още пишете тук във форума сеа като си взема нова машина ще видим ае ...

Нова трудност:
Dante™ must get a new PC Laughing

...Демоните дропят малки части, а босовете пускат видео карта, хард диск и процесор?

Значи аз съм бос Razz

Може и аз да се включа

Стара тема, никой не пише, не трябваше и ти да пишеш, Аш, можеш да я лок-неш.

Е сори, не знаех pale

окай...

в скоро време ще отворя темата с фикшъна като завършен Smile

а сега

Глава трета
Тъмният предводител
Изведнъж реалността се изля върху главите на момчетата като пороен дъжд.Всички освем тях двамата бяха мъртви.Животът им бе предприел съдбоносен обрат.Смъртта бе отнела непорочността им.Те бяха тръгнали по пътя на убийството - път който подлагаше най-смелите им мечти на тест.Дали ще имат смелостта да продължат.Пръв се окопити Риоджи.
-Съжaлявам Брандон, но трябва да си отида в къщи.Знам че родителите ми няма да повярват на разказа ми дори и за миг, но по-добре да знам че са живи и здрави.
-Аз съм на същото мнение по-добре да се уверим в сигорността на близките си, но какво ще правим от тук нататак Риоджи?Всички са мъртви, а онези твари се изпариха.Единствените оцелели сме аз и ти.Как ще обясним на полицията, че орда изроди се появи от нищото и превърна в пехтия цялото доджо?
-Полиция ли?-намръщи се другото момче - Не мисля да стигам до там Брандон.Щом се уверя че в къщи всичко е наред - потъвам в нелегалност.Мисля да тръгна по следите на тези исчадия и да ги изколя до крак.Днес те ми отнеха нещо, отнеха учителя ми, отнеха приятелите ми, отнеха и част от душата ми.Не мисля да оставя нещата така. - Риоджи се обърна, прибра катаната си и се отправи към изхода. - Пази се Брандон. - подвикна той през рамо и продължи.
-Риоджи почакай не можеш просто така... - Брандон не успя да довърши.В същия миг от пространството изникна поредния изрод и го докопа за яката след което се върна в извратения си кръг от червени синволи и изчезна.Единственото нещо останало от Брандон бе меча му.Риоджи се бе обърнал и бе извадил на свой ред своя, но бе прекалено далеч за да реагира адекватно.Със испепеляваща скръб в сърцето си той приклекна до затихналата катана на най-добрия си приятел и положи дланта си - цялата обляна в кръв - върху бялата ножница, оставяйки кървав отпечатак върху нея.
-Заклевам се в живота си, че един ще ти я върна Брандон. - това бяха единствените думи, които промълви едва доловимо.Дъхът му секна и от устата му не излезе нищо по-вече.Кървата клетва бе дадена.В този момент Риоджи бе задействал нещо за което дори и не бе сънувал.Бе се заклел чрез кръвта си върху нещо което бе част от душата на приятеля му.Макар и синволично катанате бе част от Брандон.
Момчето се изправи и втака Брандоновия меч в пояса си редом със своя собствен . Бавно, непоко- лебимо и целеустремено той се отправи към изхода като нито за миг не се обърна повече.Тази глава от живота му бе приключила и той разгърна нова страница която тепърва щеше да се исписва.Но този път мастилото бе заменено с кръв.Кръвта на враговете му щеше да исписва страниците от живота му от тук на татак.И единственото което интересуваше Риоджи в момента бе, че не бива да я пести.Той на драго сърце и със справедлив гняв щеше пролее кръвта на съществата сторили му това.

***

Пот бе избила по челото на Риоджи.Той се бе спрял на една пресечка от къщата си и жадно вдишваше прохладният нощен въздух.Бе поотпаднал от битката и от неистовия бяг който предприе след като излезе от доджото.Изведнъж го бе обзела паника и той не можеше да и се противопоста-
ви.Втурна се през глава към дома си веднага след като стъпи на трутоара отвън тренировачната зала.И сега се увери че е имало защо да се паникьосва.Хоризонта бе облян в паламаци и той знаеше точно от къде идват, но просто не искаше да го повярва.Знаеше че зад следващата пресечка къщата му гореше с пълна сила.Нямаше сили да завие зад ъгала и да погледне реалността в очите.Сърцето му се сви от мъка като си представи овъглените трупове на родителите си.Картини на неописуем ужас преминаваха една след друга в съзнанието му, обезкоражавайки го да продължи напред.
Най-накрая той се реши и направи плаха крачка, после още една.Преди да се е усетил вече беше препуснал в див и неубоздан бяг.След като сви зад ъгала отново се закова на място.По цялата улица бяха разпръснати трупове на хора.Кръвта се лееше като придошла река.И там на фона на всичко това - къщата му обзета от паламаци.Огромни и натрапчиви зелени пламаци.Нереалното се бе превърнало в едва ли не осезаема реалност, демоните избили приятелите му, а сега и тези изомрудено зелени пламъци още по-вече подчертаваха това.
Точно когато безизходицата и отчаянието се готвеха да го връхлетят като безмилостен ораганен вятар в него покълна семето на надеждата.Пред прага на къщата му ясно се очертаваха два силоета - единия отпуснат по гръб на пътеката, другия коленичил до него.Момчето не изгуби нито миг повече и се отправи натам.Когато пристигна надеждата му посърна - както корен ударил на камак.Майка му бе приклекнала над едва дишащия му баща, а горещите и сълзи капеха по лицето му.След като чу шума от стъпките му тя немощно се извърна към него и в този момент мокрите и очи грейнаха.Синът и беше жив и здрав.Извръщайки се към него тя разкри дълбока рана легнала някак неестесвено върку корема и.Течащата кръв бе обагрила светлата и рокля и Риоджи разбра, че за нея няма спасение.Майка му умираше пред очите му - при това с радост исписана на лицето и.
-О..обичам..те... - прошепна тя със сетни сили и се отпусна по гръб до баща му.
-Мамо...-испелтечи той и направи несигорна крачка.Премигна за да възпре сълзите - напиращи да избият като фонтани - от очите му.Все пак една сълза се измъкна и потече по пламналата му буза.
-Не.Не плачи синко. - промълви баща му и отвори очи. - дяволите никога не плачат.
Радост примесена с безконечна мъка се исписаха по лицето на момчето след като разбра, че баща му е жив, може би не за дълго, но жив.Вкопчил се като удавник за тази едничка останала му надежа той коленичи и повдигна главата на баща си в окървавената си длан.
-Татко съжалявам аз...
-За какво съжаляваш хлапе? - прекъсна го баща му - Аз съм този който съжалява.Съжалявам за това, че не те подготвих за този момент по-рано.Съжалявам, че бях такъв глупак та да се залъгвам че това няма да се случи...
-Татко аз...не разбирам.Какво по дяволите говориш? - Риоджи не искаше да прекъсва речта на баща си но въпроса сам излезе от устата му.
-"По дяволите" казваш. - усмихна се - макар и едва забележимо - баща му. -Нямаш си и на идея колко близко до истината си всъщност.Риоджи нека ти кажа истината в сетния си час, не ме прекъсвай а слушай, слушай и запомни всичко което ще ти споделя сега. - мъжът напрегна сетни сили и се поизправи малко, подкрепян от ръката на сина си.
-Аз съм дявол синко.Нито по-вече нито по-малко.Аз съм демон в човешката си форма.Знам че това ти звучи налудничево, но е самата истина.Аз съм дявол и като такъв нямам право да смесвам кръвта си с човешко същество, което все пак направих и причиних тази зла беда за жена ми и за синът ми.Някога преди много години един демон се опълчи срещу тези правила и ги прекрачи.Той бе толкова обаятелен и убеден в правотата си, че аз също погледнах с копнеж към човешкият свят.Резултата е че се запознах с майка ти, а след това се появи и ти.Обичах я, обичам и теб,което е само по себе си парадоксално - един демон да испитва любов. - баща му се прокашля за да прочисти гърлото си и продължи зашеметяващата си едва ли не налудничева история.
-Нека ти разкажа за този дявол на който се опитвах да подражавам.Преди много много години той се възпротиви на терора който себеподобните му опражняваха върху света на хората.До толкова беше отвратен от начина по който ги третираха, че премина границата и се обяви в тяхна защита.
Името му е Спарда.Той напусна света ни и заживя в света на хората приел човешкия си вид.Не след дълго Спарда направи нещо непонятно за никой от нас - той се влюби в жена от човешката раса.Скоро след като се венча за нея му се родиха близнаци момчета, които бяха преки наследници на силата му, но и наследници на слабостите на майка им.Подтикван от инстинкта си да осигори безопасност на синовете си той се върна в нашия свят.Могъщ и справедлив - от гледна точка на хората - коварен и предател - от гледна точка на дяволите.Все пак могъществото му бе всепризнато и затова срещу него се изправи не кой да е, а самият принц на мрака - Мъндус.Битката им бе легендарна, но Мъндус в крайна сметка загуби, а Спарда стана геой за хората.Чрез меча си той онищожи портала към измерението на хората и ги избави от набезите на безкомпромисните демони.
Но понеже той също бе един от нас въпреки разсъдака и справедливостта си,Спарда остана затворен в нашия свят от който не можеше да се измъкне.По този начин той осигори защита за синовете си и направи още нещо непонятно за демоните, той направи саможертва в името на добруването на хората и смейството си. - бащата навлажни пресъхналите си устни и продължи. -От тук на татак историята става заплетена чрез множество догатки и несигорни истини, но което е сигорно е че синовете му пораснали и станали доста силни представители на демонската си половина.Единият чието име незная, започнал да истребва демони в името на отмащението.Предполагам за смъртта на майка си.Другият на име Върджил се дистанцирал и тръгнал по потайни пътища.Тук едни казват, че целта му била да освободи баща си - ако въобще е жив - от света на демоните.Други твърдят че единственото което го интересува е силата на Спарда.Дали едното или другото е вярно няма голямо значение.Върджил започнал своето кърваво пътуване, като не щадял нито хора нито демони в името на целта си.Никой незнае къде е скитал и в какво се е забъркал, но това го отвело до моето местонахождение.Той ненавиждаше факта, че съм постъпил като баща му и съм създал семейство сродявайки се с хората.Дали за собствената си извратена наслада или за да ти спести по нататачните мъки, той испрати орда от демони да те заличат.Понеже бях приближен на Спарда преди преврата му срещу дяволите, Върджил си мислеше че знам нещо по-вече от другите.Но понеже отговора ми бе отрицателен, той прониза майка ти оставяйки я да издъхне от раната си.Не си направи труда да я пощади и да я дари с бърза смърт.С мен постъпи по същия начин само че доста по-задълбочено, както виждаш съм целия в рани.И сега Риоджи дойде и моят момент да напусна света на живите.Съветвам те да се покриеш, защото провала на ордата му няма да избяга от ушите му.Той ще прати още след теб докато не се увери че работата е свършена.Понеже те познавам по-добре от теб самия, знам че няма да избягаш, а стремглаво и в известен смисъл глуповато ще се отправиш към сърцето на врага с отмъщението като твой съюзник.Затова те ще те даря с единственото нещо което ми остана.Ще те даря с демонската си сила.Само така ще мога да почивам в мир, ако има такъв за същество като мен.
-Татко моля те недей...-сълзите на момчето задавиха гласът му.
Баща му повдигна ръка и избърса лицето на сина си.След това я положи на гърдите му - там където се намираше сърцето му.Блесна светлина и се концертрира в дланта му.
-Дяволите никога не плачат...промълви той, светлината изгасна и безжизнената му ръка се струполи до мъртвото му тяло.
Риоджи преглътна сълзите си, кръстоса ръцете на родителите си върху покойнето им гърди и се изправи.Какво да прави сега.От къде да започне собственото си кърваво пътуване, водещо към непрогледните дебри на мрака.
някакъв неопределен шум зад гърба му го истръгна от размисала и той се извърна ряско с едната си ръка положена на дръжката на меча.
-Добър рефлекс.Сега разбирам защо ордата ми се провали.
срещу Риоджи стоеше високо момче, което изглеждаше само с няколко години по голямо от него.Това което го равеше по стар бе снежно бялата му коса и искрящите му небесно сини очи.Носеше дълъг до глезените син кожен шлифер в лявата му ръка лежеше катана.
-Върджил...процеди през зъби момчето и извади меча си в готовност да разкъсва.
-Не си прави труда просто исчезни! - Изсъска Върджил и със светкавично движиние - непонятно за никой нормален човек - се засили към него.Единственото нещо което Риоджи видя бе ивицата синя светлина останала зад врага му като сянка която се опитва да догони притежателя си.Болката го връхлетя и той вдигна ръка към раздраната си плът.Последното нещо което чу преди мракът да го погълне бе плътният глас на Върджил.
-Изглежда не си готов да умреш все още.Всеки друг би се разполовил от този удар, но не и ти. Заличавам спомените ти в замяна на живота ти.Него ще отнема по-късно.Оставям ти само омразата към мен и към стореното от ръката ми.Запомни че тук и сега аз те пощадих.Всеки един ден от живота ти от тук на сетне ти е подарен от мен - "Тъмния Предводител"...
-Върви по дяволите...процеди едва чуто момчето и най сетне мракът го обгърна и той пропадна в бездната му, глух и сляп за околния свят.
-Да точно на там съм тръгнал глупако. - прошепна Върджил и прибра катаната си със стилно приплъзване в ножницата.Наведе се и измъкна от пояса на просналото се - в локва кръв - момче белият меч на приятеля му Брандон, по който още личеше кървавият отпечатак от дланта на Риоджи.
-Не мисля че ще имаш нужда от това от тук на татак. - белокосият момак огледа с разбиране изящната катана.След това се извърна и закрачи към окървавената улица.Точно преди да стъпи на асвалта, той леко се издигна във въздуха и изчезна като остави след себе си неясно синьо сияние което побърза да го последва и в следващия миг от тъмния предводител не бе останал дори и помен.

следва глава четвърта - Жътвар

глава четвърта
"Жътвар"

Свиреп вятър свиреше между клоните на безбройните дървета.Луната бе в пълната си форма, кацнала като огромно жълтеникаво око върху мастилено-черния небосвод.Забулен човешки силует с мъка си проправяше път през гъстата гора.Храстите се закачаха за дългата му черна роба и му пречеха да напредва.Голи клони го шибаха по забуленото в качулка лице.В ръката му със сив метален блясък искреше дълго острие на меч.Той продължи така известно време,като спираше тук-таме и се оглеждаше наляво и надясно - явно за някаква посока.Изведнъж гората свърши и силуета се озова сред оголено поле.
-Появи се най-сетне а?-долетя глас от тъмнината.
-Върви си по пътя жътвар!-каза закачуления силует и вдигна меча си.
-Хм това ще ми е доста трудно, след като задачата ми е да те убия не мислиш ли?-каза отново гласът-беше режещ и студен като нощния вятър.
-За какъв се мислиш Саюри.-Каза закачуления и пристъпи напред.
От мрака под едно дърво - с бавана и сигурна стъпка излезе момче заметнато с черна роба.Черната му коса бе със средна дължина,закриваща ушите и тила му,а бритона му бе подрязан на една страна.Иззад лявото му ухо се спускаше дълха тънка плитка губеща се зад лявото му рамо.Беше среден на ръст и телосложение.Десният ръкав на одеждата му беше откъснат и откриваше гледката на мусколеста ръка с татуиран черен вълк на рамото.Малко под него около бицепсът му имаше завързана красива кърваво червена нишка, краищата на която грацьозно се развяваха от полъха на вятъра.Зад дясната му ключица се потдаваше красивата дръжка на японска катана.Беше червена с малки бели ромбчета минаващи през средата и.От левия му хълбок се подаваше дръжката на втора катана.Дръжката и бе със син цвят а през средата и преминаваха черни процепи.-Преследвам те от доста време дух-започна момчето със студен глас-приготви се да посрещнеш края си.
-Нямаш право да правиш каквото ти харесва.-запротестира другият-Защо ни преследваш толкова свирепо.Каква е твоята цел Саюри.
-За втори път казваш името ми дух.Мисля че това е достатъчно.
След тези думи момчето истегли двата си меча и придвижвайки се с невероятна скорост, се озова лице в лице със закачуленият.След още миг мечовете на Саюри се бяха кръстосали около шията на жертвата - готови да се впият в плътта и.
-Един ден ще разбереш глупав момко-просъска безпомощният мъж-Хилядите които преследва,хилядите които изби.Всичко това ще ти се върне момче.Ти остави звяра в теб да вземе контрол за което ще си платиш.Моли се за ближните си Саюри Сасаки.Моли се....
-Млъквай-процеди младежа.
Мечовете исвистяха.Вятърът замлъкна.Луната засия още по ослепително, а закачулената жертва бавно исттля в кълбо от черен дим превръщайки се в купчина пепел.
-Звяра в мен а? - процеди младежа прибирайки оръжията си в ножниците. - толкова банално определение. - Саюри разтупа пепелта с черният си - дълъг до коляното - ботуш и се усмихна вяло. Загърна се плътно в черната си роба за да предпази от негостоприемния вятър.Луната хвърляше призрачна светлина върху лицето му.Сякаш за да се предпази от нея момчето се покри с черната качулка на робата и се превърна в сянка движеща се в пълнолунната нощ.

***
Напредвайки през гъстата гора, думите на духа не напускаха съзнанието на младежа.
"Моли се за роднините си..."
Макар и да не си го признаваше, Саюри испитваше опасения за роднините си, по-точно за единственият му останал жив роднина.До ушите му достигна мълвата за момче исклало цяла орда демони без никакви поражения.Първоначално Саюри не би обърнал внимание на такава мълва, защото за него избиването на орда обикновени демони бе детска игра.Това което привлече интереса му бе факта, че въпросното момче се е изправило не срещу кой да е, а срещу самият тъмен демон Върджил и на всичкото отгоре е оцеляло макар и с немислими поражения.В този ред на мисли Саюри само би се впечатлил от такъв слух, но отново би го подминал.Слуховете винаги изопачаваха истината.Но това което го накара да се поразрови в случая бе името на момчето, което бе извършило всичко това.Едно единствено име го накара да забрави за слуховете и да проведе разследване.Едно единствено име разпука твърдата обвивка на непукист в душата му.Едно единствено име го накара да се замисли върху ситоацията.Това бе име което той помнеше и знаеше още от хлапе.Човекът носещ името, бе единтвения оцелял роднина на Саюри и единствената му връзка с човешкият свят.
-Риоджи Хитсури, проклетото хлапе няма да издържи много. - промърмори ядно той.Нещо го жегна в сърцето - чувство забравено от почти десетилетие.Болеше го като се замисли, какво е преживял братовчед му Риоджи.
Според разследването предприето от Саюри, причината за смъртта на родителите на Риоджи, бе че баща му окривал информация късаеща Спарда, която Върджил искал да придобие.
Саюри знаеше истинската прична за клането.
"Моли се за роднините си..." исплува отново в съзнанието му и той тръсна глава за да прогони досадната мисъл която не му даваше мира.
Саюри знаеше...
...знаеше, че истинската причина е той самият.Той със собствените си действия бе обрекал Риоджи на страдания.Заради собсвените си егоистични цели, Саюри бе обрекал братовчед си на живот в сенките на мрака.
-Преследвах демони теърде задълбочено.Избивах ги твърде безмилостно.Исках силата им твърде алчно. - чу се да казва той със собствения глас, сякаш оживял сам за себе си.
Саюри бе обърквал сметките на Върджил твърде често.Да си мисли че ще остане незаелязано и безнаказано бе твърде наивно.Но сега знаеше, че за цялата безисходица споходила Риоджи, бе виновен той - Саюри Сасаки "Жътварят".
-Е стореното - сторено.Няма връщане назад! - каза си ведро той.От тук нататак му оставаха два избора.Да остави хлапето на съдбата и да я кара както до сега или да потърси начин да му помогне и в крайна сметка да запази живота му.Момчето имаше някакви умения - това саюри нямаше как да пренебрегне.
-Убиецът се превръща в детегледачка, колко нелепо. - промълви той с ирония, но съвестта му се бе пробудила след дълбок десетгодишен сън и не му оставяше избор.
Саюри продължи среднощният си поход все така потънал в мисли и се самоиронизираше с най-различни фрази, коя от коя по цветуща.След известно време спря и се заслуша в обгаждащата го тъма.
-Прекалено тихо. - прошепна - Прекалено е тихо. - повтори той.Думите му сякаш дадоха битие на тишината, която бе толкова плътна и гробна все едно, ако протегнеше ръка можеше да я докосне.
В интерес на истината Саюри направи точно това - протегна ръка напред, но вместо да докосне "тишината" той докосна нещо живо.Всъщност думата "докосване" изобщо не бе близо до истината, по-точната дума бе "сграбчи".Саюри бе сграбчил нещо живо за шията и бе затегнал хватката си като менгеме.
Тишината бе нарушена от нечленораделни звуци прерастващи във жални предсмъртни вопли.В същия миг луната се показа изад тъмен облак и обля гората във искуствената си светлина.Мрака отстъпи и направи място за лунните лъчи, пробили си път през клоните на дърветата.
-Здрасти - каза ведро Саюри, прекърши шията на съществото мятащо се в ръката му и го захвърли на горският под осеян с листа и клони, оставяйки го да истлее.
-Върви по ангелите - усмихна се злобно той и продължи напред през мрака докато не се сля с него до перфектна неознаваемост.
Изведнъж живота му бе приодобил нова цел - да защити Риоджи от лапите на Ада.
-Дами и господа, представям ви Саюри Сасаки - защитникът на вселената. - извиси се гласът му в тъмнината, понесен от вятара и отвят нагоре към небосвода, за да се изсипе след това като порой върху короните на мрачните дървета.

следва глава пета -Загадки